Българинът е човек, но ромите...?

По повод безумните излияния на един вицепремиер на Републиката ни господин Димитър Димитров (когото не познавам, но заради поста му уважавам) написа на стената си във Фейсбук следното:

„Не разбирам учудването ви. Преди време Валери Симеонов нарече ромските жени "с инстинкти на улични кучки", за ромските деца каза нещо от сорта на това, че си играят с прасетата, а ромите по принцип са озверели човекоподобни. Тогава шепа хора скачахме, викахме и тропахме, че така не може и трябва да си ходи. Не ни достигна енергията, обаче. В резултат го направиха председател на Съвета по етнически и интеграционни въпроси.

Сега се изцепи за децата с увреждания и в резултат го правят шеф на съответния съвет. Нищо странно. Нищо ново.

Ако се учудвате, то е защото вероятно сте проспали първия път. Или сте си мислили, че не ви засяга. Или че вашия ред няма да дойде. Сори, в грешка сте. И докато им позволяваме да ни насъскват едни срещу други, няма да стане нищо.

Тука е така.“

Толкова болезнено е прав. Но за съжаление аз не се учудвам на „учудването“. Защото в коментара ми във Фейбук под статията при Мама Нинджа „Аз не съм паразит, а дъщеря ми не е дебил“ аз също сравних отношението към хората с увреждания с това към другите „различни“ - хомосексуалисти, роми. И се изсипа една лавина от линкове към тенденциозни видеа в Ютюб и трета ръка статистики, които трябваше да ме убедят, че ромите не са хора. „... Или да не се раждат изобщо“, беше написала една млада жена.

Не ви ли е срам, българи???

Вие хора ли сте???

С какво сте по-добри от онзи вицепремиер???

Защо очаквате другите да ви третират с уважение, да Ви третират като достойни хора, ако Вие отказвате на една група човеци да ги признаете за такива???

Много ме боли за България, когато чета такива злобоизлияния. Опитвам се да не губя надежда за тази нация, а става все по-трудно.

Затова Ви пиша с една молба: позволете ми поне да се опитам да променя мнението Ви за ромите. Ще можете ли за целта поне за няколко минути да положите невероятното усилие и да си представите, че сте ром или ромка?

За целта ще трябва най-напред да си представите, че сте израстнали в разбита, стара, мръсна и студена къща. Не е толкова трудно – така са живяли бабите ни, така живеят и немалко българи по селата в днешно време, че и хора в по-бедни държави, за които събираме помощи по Коледа. Вие сте дете, родителите ви нямат образование и работа, евентуално пропиват и малкото пари, които се появят отнякъде, така че нямате никакъв шанс да подобрите ситуацията. После тръгвате на училище. Ако Ви пуснат – защото нямате пари. И ако Ви вземат – защото много училища отказват да взимат ромски деца. Ако Ви вземат в „ромско“ училище, сте сред други деца в същото положение, така че няма откъде да видите нещо по-добро. Ако пък имате зверския късмет да ви вземат в „нормално“ училище, ще видите „добро“ – но няма да сте част от него. Ще говорите трудно български, но никой няма да ви помогне, така че ще изоставате и можете да отидете в помощно училище. Или пък другите деца ще ви се подиграват, побийват и изолират. Може и някои учители да го правят.

Хайде сега си представете как ще го завършите това училище. Ако успеете, ще сте нещо като гений най-малкото от ранга на... Ами не ми хрумва никой, защото май такива няма. И знам, че ще ви разочаровам много, но ще Ви кажа, че и вие не сте.

Но да допуснем за целта на дискусията, че успеете – и какво от това? Да не мислите, че някой ще Ви вземе на работа? Вие, при вида на когото или която в автобуса хората сменят седалката? Че тя кожата не се избелва – даже Майкъл Джексън не успя.

Разбрахте ли за какво става дума?

Става дума за ХОРА. За човешки същества, с човешки чувства, с човешки грижи – понякога повече от Вашите, с човешки страдания. Които обичат, надяват се, обиждат се и се разочароват. Това не се променя от факта, че ходят грозно облечени (по Вашите стандарти), че говорят смешен български и че не работят (както и много българи между впрочем, въпреки че имат по-добри шансове). На тези хора Вие отказвате правото да живеят. Вие и Валери Симеонов и Хитлер. Пак ще питам: не Ви ли е срам?

И знам аргументите Ви:

1. Да, ама те крадат и убиват и изнасилват. Ако и Вие никога не сте работили и вечно сте на ръба на гладната смърт и се алкохолизирате и дрогирате и нямате никакъв шанс за достоен живот – и даже не знаете що е това, - повярвайте ми, и Вие ще го правите. И погледнете истинските статистики, не тези на съседката: ромите извършват предимно дребни кражби, но тежки насилствени престъпления извършват по-често българите. Това прави ли ни по-добри?

2. Да, ама те живят от нашите данъци. На Вас обаче Ви е вероятно ясно, че както всичко останало в тази държава, и тук не може да се говори за истинска помощ за ромите. И тук само се изливат Вашите пари в една каца без дъно. Никой не инвестира в интеграционни курсове, в дрехи и учебници за децата, в обвързване на помощите с посещение на училище, в квалификации и насърчаване назначаването на роми или ангажиране в селското стопанство. То за българите няма, та за ромите ли. Но тогава няма какво да се чудите, че взимат парите и не работят – не е луд тоя, дето яде зелника.

3. Да, ама те само раждат и скоро ще са повече от нас. Ами ще раждат, като не знаят да се пазят. Контролът на раждаемостта не е нещо, на което сме се родили научени. Знаят го тези с добро образование и здравеопазване. Да сте видели много роми с такова?

Възмущаваме се на всеки драстичен случай на примитивно поведение на роми – достатъчно е да посоча само най-актуалните с изнасилването и убийството на Виктория Маринова в Русе или с бебето на двете пияни ромски жени. Но това е върхът на айсберга: безработица, бедност и зависимости са ежедневието на хиляди хора в ромските общности и докато не променим НИЕ нещо, те няма да се измъкнат сами от блатото, а ще стават още повече. Премръзналото недохранено бебе, за което ни се къса сърцето днес и което е беззащитно човече също като нашите деца, няма обаче шанс и най-вероятно ще стане наркоман и алкохолик като Северин Красимиров. А ние ще си се възмущаваме и тайно ще се радваме, че не сме се родили роми.

Не искам от Вас от утре да запрегръщате всеки срещнат ром по улицата. И аз съм била мамена и обирана от роми и наплашвана до смърт. Но докато те не не получат шанс да се измъкнат от блатото, в което ги тъпчем с омразата си, аз не ги смятам за виновни. Не и защото са роми.

Затова молбата ми е само една: разберете, че всеки ром е човек, че той като всеки човек има право на достоен живот и уважение. Не мразете ромите по презумция. И протестирайте срещу истинските виновни – тези, на които сте дали властта да решат ромските и вашите неволи, но не го правят.

„Всички, които не са феминисти, са сексисти“ (Гал Годо)

Подозирам, че тази мисъл се струва на повечето от читателите твърде екстремистка. Според мен това означава, че тези читатели не знаят какво е феминизъм – и към тях е насочен този текст. Особено ако имат деца. Защото рискът те да възпитат сексисти е доста голям.

Позволете ми да разкажа как съм стигнала до това мнение.

На 22-годишна възраст заминах да продължа следването си в Германия. Най-големият културен шок за мен бяха усилията в немското общество всячески да се подчетае и насърчи равнопоставеността на жените. Например, в Германия няма жена-лекар, -инжинер, -кранист или -канцлер – има лекарка, инжинерка, кранистка и канцлерка. Когато професорът говори пред слушателите си, той се обръща към „уважаемите студенти и студентки“. И никоя жена не очаква да й държат вратата отворена, нито пък мъжът си позволява да я обиди по този начин.

Това за мен беше пресилено и безсмислено, защото се смятах за достатъчно еманципирана. Все пак приятно е да ти кажат, че изглеждаш прекрасно и да ти отворят врата, ах!

Доста време ми отне да разбера идеята, да се еманципирам истински – макар че се съмнявам, че този процес е приключил – и да стана феминистка. За това ми бяха нужни един семинар в Истанбул и една книга. Както и отглеждането на три дъщери. Но всичко по реда си:

Започна се с участието в един семинар за гражданското общество в Турция, организиран от фондация, близка до Зелената партия в Германия. За информация, Зелената партия в Германия се ангажира силно в областта на правата на човека, на равнопоставеността на хората и борбата с дискриминацията. Това е доста влиятелна партия, която в момента е в опозиция, но е участвала в управленски коалиции и издигала министри, най-известният от които може би е бившият външнен министър Йошка Фишер. Що се отнася до фондацията, тя е част от една особеност на немската политическа култура: Всяка парламентарно представена партия в Германия има право на държавно финансиране за собствена политическа фондация, чиято цел е да популяризира идеите на партията и да развива политическата култура на гражданите.

Фондацията в моя случай финансираше докторантурата ми, както и участие в различни семинари, включително споменатото пътуване до Истанбул. Групата ни, състояща се от стипендианти на фондацията, се срещаше се с представители на граждански организации, студенти, активисти и политици. Срещнахме и един депутат от АКП, партията на Ердоган, която тогава все още полагаше усилия да демократизира Турция. Беше интересен разговор – въпреки че само подчерта пропастта, коята стоеше между нашите и неговите разбирания за демокрация. 

В паметта ми се е врязал най-вече въпросът на едно момиче от нашата група. Още в началото на пътуването ни тя се бе представила като феминистка и активиска за равнопоставеността на половете. И още тогава ме впечатли факта, че тя въобще не се вписваше в клишето ми на феминистка – мъжествена, окосмена, агресивна лесбийка. Имаше доста да уча тогава.

Това момиче запита депутата, защо АКП има толкова малко депутатки. Господинът отговори, че все пак жените са доста заети в домакинството, но все пак партията има достатъчно жени-депутати, които с присъствието си красят турския парламент. Сега се срамувам, когато си спомня, че бях може би единствената от нашата група, която не се възмути от това изказване. Всички немски студенти бяха шокирани, а момичето, което зададе въпроса, избухна: „Ние не сме вази с цветя!“

Колко от четящите сега намират мнението на депутата за приемливо? В България подобни изказвания не са рядкост и не се считат за нещо ненормално. Една жена първо се обижда на външен вид, а грозноватите политички автоматично са некомпетентни: „Я й виж големия нос, как пък не съм гласувал за нея!“

Минаха немного години и докторската ми работа остана ненаписана, защото родих първата си дъщеря. В лудницата на първите месеци родителство темата за възпитанието въобще не беше на дневен ред. И до днес не мога да си спомня как попаднах на тази книга, но най-вече не разбирам, кога намерих време да я прочета. Reviving Ophelia: Saving the Selves of Adolescent Girls, написана от д-р Мери Пайфър, психоложка, специализирала се в работата с проблемни тинейджърки.

Целта на тази книга е с помощта на примери и изводи от работата на авторката да покаже проблемите, които преживяват момичетата в пубертета, както и как може да им се помогне, за да не страдат цял живот от последиците. Въведението започва с една история, която сякаш разказваше за мен: за момичето, което кипи от енергия и идеи, което води кварталната банда и не познава границите на фантазията и ентусиазма си. Докато не влезе в пубертета. Докато в тази нестабилна възраст, когато то търси себе си, мястото си в обществото и приемането от другите, обществото не го засипе с очакванията си да се впише в един идеал за красота и външен вид, поведение и конформизъм. Тази Офелия, както - с напомняне за трагедията на Хамлетовата годеница - я нарича авторката, престава да е интересна, оригинална, уникална, неповторима. Тя изчезва, започва да се дефинира чрез външен вид и мнението на другите, стреми се да се впише в стандартите на обществото за секси послушна мацка-омъжена жена. Или е отхвърлена от всички и пропада психически и физически.

Аз самата никога не съм била красива – за мен тази битка беше отначало загубена. За мен пубертетът беше един кошмар. Макар че успях да се предефинирам и да добия самоувереност, която да не се гради на външен вид, аз платих със дълги години самота и търсене. И най-вече, аз никога вече не бях безстрашната главатарка от детството си.

Не мисля обаче, че на хубавите момичета им е по-лесно. Да те дефинират чрез външния ти вид те унищожава като личност – в която и посока да е станало това.

Тази книга ми отвори очите. Показа ми, че нашето общество е доминирано от една сексистка представа за жената, която унищожава нейната индивидуалност. Изплаши ме за бъдещето на децата ми. Но ми посочи и начини, как да се боря срещу това, как да се опитам да помогна на дъщерите си – и най-важният от тях е да променя мисленето си. Да стана феминистка.

Тук е моментът да помоля читателя да погледне в себе си и сам да си отговори на въпроса: аз сексист ли съм? Никой няма да отговори „Да“ - най-малкото, защото, ако се смята за сексист, той вече работи над себе си, за да не бъде такъв. Нека тогава задам уточняващи въпроси:

Случвало ли Ви се е да обобщавате способностите на жените само въз основа на факта, че са жени? Например: „Виж я как шофира/ паркира, като всяка жена!“

Случвало ли Ви се е да преценявате способностите на една жена само въз основа на факта, че е жена? Например: „Няма начин една жена да е добър министър на отбраната.“

Случвало ли Ви се е да преценявате способностите на една жена само въз основа на външния й вид? Пример вече дадох по-горе.

Случвало ли Ви се е да определяте стандарт за поведение, който е различен за жените от този за мъжете? Например: „Една дама не се държи така!“

Ако всеки път сте отговорили с „Не“ - шапка Ви свалям. Ако сте отговорили дори и един път с „Да“ и виждате проблем в това – също. Защото сте на правилния път.

Аз не искам децата ми да израстнат в общество, което толерира подобни изказвания. Защото това не е само едно общество, където те ще трябва много да се борят, за да постигнат успех – това даже не е толкова зле. По-лошото е, че това е едно общество, в което момичето е принуждавано да се подчинява, да се вписва, да казва „Да“. Общество, в което момичето, което носи къса пола, „само се го проси“. Общество, в което мъжът е с правото на силния и в краен случай посяга, стреля, насилва. И в повечето случаи му се разминава.

Аз ще положа всички усилия, за да подготвя децата си да оцелеят в такова общество, защото нашето, за съжаление, все още е такова – вижте само идеалите за женска красота и голота и поведение във видеоклиповете, с които растат тийнейджърите. Но това са същевременно и усилия да се промени това общество. Аз съм убедена, че ние трябва да възпитаме децата си като феминисти – да проявяват нетърпимост към дискриминиращо отношение и поведение, да казват „Не!“, до отстояват себе си. Това не важи само за момичетата: и момчета да имах, и тях щях да възпитавам като феминисти. Аз държа децата ми да преценяват хората само въз основа на техния характер и поведение, но не и въз основа на пол или сексуално предпочитание, произход, религия, цвят на кожата. Аз държа те да са убедени, че единствените, които поставят граница на постиженията им, са самите те. Че тяхното тяло е само тяхно, че тяхното мнение е важно, че имат същите права като останалите, дори и да не изпълняват някакви „общоприети“ стандарти или да не се вписват в компанията. Смятам, че това възпитание ще ги защити, но и ще ги превърне в оръдието на промяната.

Аз никога няма да кажа на детето си, че трябва да се държи като дама - нито пък, че мъжете не плачат.
Аз никога няма да кажа на детето си, че определена професия не е подходяща за него. Нито пък, че е лошо да се посвети на децата си. Или да няма такива.
Аз никога няма да кажа на детето си, че така се прави. Нито пък ще запитам какво ще си помислят хората.
Аз няма да позволя на детето си да описва хората като грозни, дебели или черни и ще попреча да ги оценява въз основа на това.
Аз ще гледам с детето си филми със силни женски и фигури и с мъже, които уважават жените. А когато това не е така, ще го критикувам.
Аз ще ги насърчавам да обмислят критично всяка своя и чужда постъпка и да казват "Не", дори и на мен.
Аз ще пиша статии като тази.
Ако мислите ми са накарали поне един родител да се замисли, значи съм имала успех. За което Ви благодаря!